Блог

Срещу срещу народа ни се води не само война за икономическо разорение, но и културна агресия

„Великолепният век” – така се казва новият анадолски сериал, който ни поднесоха на трапезата маститите собственици на ТВ7.

След цялата поредица от посредствена турска помия, тази сапунка едва ли щеше да привлече вниманието ми, ако не беше дразнещия исторически сюжет.
Бях чел за този сериал още преди месеци, но честно казано не вярвах, че наистина ще го завъртят и у нас. Явно не познавах добре предела на човешката наглост и овчедушието на Българския зрител. И така, твърдо решен да изгледам поне първия епизод на толкова хваления от едни и също толкова критикуван от други сериал, седнах удобно на креслото и започнах да гледам първия си турски сериал. Казано накратко, действието се развива през 16 в. и пресъздава любовния романс на султан Сюлейман, наречен Великолепни, с една от неговите робини, която благодарение на инстинкта си за оцеляване, след време става негова любима жена и майка на 5 от децата му. Името на робинята е Александра и е дъщеря на православен свещеник, която татари отвличат от Крим и продават на турците. Дори за исторически неграмотен човек, това повърхностно описание би трябвало да е напълно достатъчно, за да го отврати от филма и историческите персонажи, които пресъздава… Все пак говорим за съдбата на младо момиче, което е отвлечено (а близките й вероятно са обезглавени или набучени на кол), продадено в робство и основното й задължение е да угажда на сексуалните мераци на „Великолепния”?! Докато гледах това недоразумение на Българския екран пред очите ми изплуваха масовите гробове, в който са хвърляли дедите ми. Виждах разбеснялата се анадолска сган, която безчинства от град в град, и от село в село. Чувах ужасените писъци на жените, които изнасилваха пред погледа на техните деца и роднини. Сърцето ми се късаше, когато си представях съдбата на останалите без родители деца…Тогава се замислих и за моите сънародници. Защо гледат този филм, какво им харесва в него, нима са забравили 5 вековното турско робство? Толкова ли е деградирал народа ни, че вече всеки може да го манипулира в каквато посока иска?

Но да се върна към филма и неговото начало. Предварително бях чел няколко рецензии и си мислех, че поне отчасти съм подготвен за това, което ме очаква. Да, ама не.
Прехвалените артисти играеха трагикомично, а идиотска музика се опитваше да подсили ефекта на някой реплики и сцени.

Бях потрересен! Забравих за историята и националната обида, която изпитах първоначално и вече не спирах да се чудя що за хора биха гледали това неземно филмово недоразумение.

Гледах сцена след сцена и мислено се пренасях в домовете на останалите зрители. Панелка със стари тапети, социалистическа секция, дървена маса, а на нея чиния със салата и насядали около нея дегенерати, които лочат бира и ракийка. Такава беше първата ми представа за потенциалния зрител. Но тогава се сетих за десетките млади момичета и жени с шалвари, които всеки ден срещам по улиците и се уплаших.

Безпътицата и „чалга културата” вече постигаха своето. Стотици хиляди Българи живееха ден за ден, и смазани от ежедневието компенсираха липсата на култура и ценности с долнопробни сериалчета и развлечения.

Изведнъж разбрах, че не само дегенерати и битови алкохолици са феновете на „Великолепния Сюлейман”, а по всяка вероятност предимно средностатистическия Българин с прилична работа и сносна къща. И най-страшното беше, че този средностатистически Българин има деца, които тръгват по същия път на упадък и примитивизъм.

С усилие прогоних тези мисли и се върнах към филма. Там току що турски михлюз с дразнещо име нареждаше на бели робини да наведат глава, за да се харесат на султана, който седеше на трона си, който повече приличаше на диван от гаражна разпродажба.

Действието се развиваше и приучените към послушание чрез страх и бой робини, почнаха да обикалят около анадолския нерез и всяка копнееше да бъде избранницата, която да легне в леглото му. Отврат!

Изведнъж погледа на „господаря” в захлас се спря на славянката Александра. Миг след това с пресилена театралност, както се хвърля кокал на куче, Сюлейман хвърли кърпичката си пред младата жена, която изведнъж забрави поруганите си родители и разореното си село, и се влюби в убиеца на близките й. За да усили ефекта камерата забави кадъра и усилиха олигофренската музика. Тук вече ми стана смешно!

Не по-малко абсурдно продължи филма и в исторически план. Заобиколен от придворните си, султана разсъждаваше на глас относно османската справедливост, като се възмущаваше от злодея Джафер ага. Последния бил извършил, забележете, по свое усмотрение масови убийства, грабежи и подтискал завладяната рая.

Също както в холивудските филми, където злодей може да бъде всеки персонаж с изключение на американският президент, който винаги е благороден, и тук се опитват да ни представят върховния властимащ на мракобесната Османска империя, като справедлив и добър човек. Що за абсурд е това, след като знаем с колко убийства и ужаси османците са наложили волята си в завладените земи.

Познавайки историята някак комично и абсурдно прозвуча и констатацията, че с действията си Джафер ага бил подронил доверието в империята… По дяволите, за чие доверие говорим тук?! На милионите поробени и измъчени? Или на комерсиалните венециански търговци и западни монарси, които пет пари не даваха за съдбата на християнските им братя, само защото са източноправославни, а и печелеха от добрите си отношения с Османската империя.

Въпреки опита да ни заблудят истинската същност на тази дива ориенталска паплач, обаче можем да прозрем от монолога на Сюлейман, когато говореше за предстоящите си завоевателни походи – „… ще забием меча си в сърцето на Европа, няма да бъдем вече само Балканска империя”. Тези думи звучат актуално и днес, когато Турция отново е обърнала поглед към Европа и отново ние като съседна държава ще сме първите, които ще пострадат.

Репликата „говорете на турски, руският е забранен” сякаш не беше от сапунката, а отразяваше сегашното положение в т.н. „смесени райони”, където Българският език все повече изчезва.
Една след друга се редяха на пръв поглед обикновени и безобидни картини и реплики – еничари чакаха премийте си за добре свършената работа, скопени мъже прислугваха в харема, военачалници обсъждаха предстоящото нападение на о. Родос. Но в действителност зад всичко това се крият огромна мъка и смъртта на милиони.

Няма народ, който повече от нашия да е страдал от турските завоеватели. Но ето, че въпреки това днес отново търпим да се гаврят с нас. Разликата е единствено в това, че сега изнасилват душите ни и паметта на дедите ни, които загинаха, за да бъдем свободни.

В такива дни се питам „А свободни ли сме наистина?” и имаше ли изобщо смисъл саможертвата на колоси като Левски, Ботев, Кочо Честименски и хилядите други борци за народна свобода.
Нима те умряха, за да гледат потомците им турски сапунки за Сюлейман Великолепния? Нима умряха, за да бъдем отново гяури в собствената си страна? Едва ли.

По-скоро те умряха, защото обичаха своя народ и искаха да освободят своите братя и сестри от турския ярем. Ето защо ние сме им длъжници, и макар в последно време да привикнахме с помията, която се излива от малкия екран, не бива да подминаваме този сериал безучастно.

Може би някой ще каже, че на фона на всички проблеми, които съпътстват ежедневието ни, е глупаво да обръщам чак толкова внимание на този сериал. Но аз не съм съгласен, защото знам, че срещу народа ни се води не само война за икономическо разорение, но и културна агресия.

Тази културна агресия има за цел да заличи родовата памет на Българина и да го превърне в безпаметно и оскотяло същество, робот ходещ на работа и изплащащ кредити, обикновен консуматор и брънка в новото мултикултурно общество.
След близо 2 часа телевизионното ми мъчение приключи, но подтискащите мисли останаха още дълго.

Положението ни днес е отчайващо, но въпреки това съм убеден, че един ден отново ще бъдем силни, горди и свободни. Отново ще бъдем истински българи. И тогава вместо турска боза ще гледаме филми за Симеон Велики и Крум Страшни.

Сигурен съм в това, защото НИЕ СМЕ ИЗБРАНИЯ НАРОД И ЩЕ ОЦЕЛЕЕМ, въпреки всички трудности и наши врагове.

в-к „Седмичен труд“, бр. 38, 19.09.2012 г.

Коментари

коментара