Блог

Велик е нашият войник !

През далечната 1981 бях едва 10-годишен, но спомена за честванията по случай 1300 годишнината на Българската държава край Дунав са толкова пресни сякаш бяха вчера.

Спомням си училището, класната ни стая с окачените на стените, над дървената ламперия, портрети на велики Българи, и разбира се помня нашата учителка – другарката Ботева. Тази изключителна жена беше втората след майка ми, която спомогна да бъда това, което съм днес.

Нейните увлекателни уроци в часа по Роден край, всеки път ме връщаха в онези далечни времена, когато Родината ни е била силна, горда, независима и велика.
В един от тези часове помня как ние третокласниците се подготвяхме за училищното тържество, на което трябваше да изиграем пред родителите си битката на цар Симеон с византийците през 917 г. край река Ахеолой.Аз не участвах в пиесата, но повечето ми съученици имаха някаква роля. Един беше цар Симеон, друг играеше Лъв Фока, а трети византийският император.И докато „актьорите” се мъчеха с репликите си, аз имах удоволствието да наблюдавам необезпокоявано пиесата от първия чин в класната ни стая.

През живота си съм посетил много и най-различни представления, но това е едно от онези, които са се запечатали най-силно в детското ми съзнание.Актьорите не бяха професионалисти и често бъркаха репликите си, но аз не обръщах внимание на това. Бях се потопил в Златния век на Българската държава и пред мен стояха не малки деца, а великият ни цар и неговите велможи и пълководци.Днес вече няма предмет Роден край. Новото му име е „Човекът и обществото”… В него основно внимание вече се отделя на общочовешките ценности, на разни чужди култури и традиции, и на други мултикултурни глупости.

Както се сещате патриотичното и Българското в новите учебни програми присъстват единствено поради неудобството на сегашните политици да ги извадят напълно.
В класните стаи вече няма и учителки като другарката Ботева, или най-малко такива като нея се срещат все по-рядко.

Върнах се в далечната 1981 година не, защото изпитвам носталгия по онова време, а защото контраста между тогава и днес е огромен.

В онези години освен училищните тържества, по случай 1300 годишнината на България бяха построени и десетки монументи, някой по-хубави, други ужасяващо грозни.
Едни от най-известните градежи от онова време са Пантеона на Георги Раковски в Котел, архитектурния комплекс „Създатели на Българската държава” в Шумен, НДК в София, а също и паметника „1300 години България”… И макар, че последния е по-скоро художествено недоразумение, той все пак показва отношение на тогавашната власт към кръглата годишнина.

В онези години с държавни пари бяха въстановени и десетки други архитектурно-исторически паметници – Царевец, Плиска, Калиакра и много други, които днес се посещават от хиляди български и чуждестранни туристи…

Тази година се навършиха 100 години от Балканската война, но от описаното по-горе днес не се прави нищо.

Освен годишнина от Балканската война тази година се навършват и 23 години от началото на „демократичния преход”. Е, не е кръгла годишнина, но пък за това време се случиха толкова много неща, че ако бяхме замразили някой през ’89 г. и го извадим от фризера днес, той вероятно би се побъркал…

Бившите „комунисти” вече са капиталисти, доносниците на Държавна сигурност се писаха демократи дисиденти. Пенсионерите станаха клошари, а военните обикновенни пазачи. Да си курва вече е престижно, а един ватман даже от обикновен педал, се прероди в „светски лъв” и уважаван „гей аристократ”…

Парите се окрадоха, заводите отидоха за скрап. Учители пушат и се друсат с учениците си, а лекари изнудват пациентите си…
В този хаос някак естествено на Българина не му е до култура и патриотизъм. Всеки гледа как да оцелее и много-много не се интересува дали се навършват 100 г. от Блаканската война, 250 години от написването на „История славяноБългарска”, 200 г. от рождението на Иларион Макариополски или 120 г. от рождението на Дан Колов…

За тези годишнини просто не остава време да се мисли, камо ли да се отбележат подобаващо!

Нашият изваден от фризера съгражданин би забелязал още много неща, които биха го втрещили, но най-очевадното, от което следват всички останали беди е, че за разлика от 1981 г. вече нямаме държава.
Добра или лоша, сега е без значение и затова няма да се спирам на това. Но безспорна истина е, че тази добра за едни и лоша за други държава, все пак съществуваше! Имаше пулс и тя градеше – сгради, хора и някакво бъдеще.

Тя имаше армия и милиция, които освен да поддържат комунистическия режим имаха и задача да защитават териториалната цялост и вътрешния ред в страната.
Днес нямаме нито армия, нито полиция, която да служи на обществото. Нацията ни е разединена от вътрешни противоречия и омраза, което дава допълнително кураж и сила на българомразците.

Постоянната бедност и желанието за по-добър живот принудиха десетки хиляди Българи да напуснат родните си места. Така през последните години освен всичко изброено, ние се сблъскахме неумолимо и с демографския проблем. Редица села опустяха, а повечето ни градове промениха драстично своя етнически облик. Един от тези градове е и Кърждали.

И докато ние рушахме държавата си, други се възползваха от нашата глупост и оплетоха кошниците си.

Такива са ДПС, чийто общински съветници блокираха преди дни признаването на освободителя на Кърджали от турско робство, ген. Васил Делов за почетен гражданин на града.
Това разбира се е скандално, но само ако приемем, че Кърджали все още е Български град… нещо, в което лично аз отдавна се съмнявам! Освен това подобно поведение е съвсем нормално за ДПС, защото макар и Български граждани, те все пак са турци. В крайна сметка превземането на Кърджали е паметно за нас българите, но не и за тях. Да постъпят по друг начин би означавало, че имат шизофреноидни отклонения!

Поради тези причини, а и заради поговорката, че „Виновен е онзи, който дава баницата, а не този, който я яде”, много повече ме възбужда и дразни поведението на т.н. български партии.
Изведнъж всички онези, които две десетилетия камък по камък разграждаха Родината ни, създадоха ДПС и с политиката си обезБългариха цели области, надигнаха вой и заговориха с патриотична реторика.

От ГЕРБ написаха протестна декларация, БСП подкрепи идеята за удостояване на ген. Делов с орден „Стара планина”, а ВМРО и Атака за пореден път се изказаха компетентно и не пропуснаха да позират с няколко знамена и плаката.
Интересно е, обаче че нито една от тези партии, които от години получават милиони държавна субсидия, не отдели и лев за нещо свързано с освободителя на Кърджали или Балканската война.

За отпускане на държавни пари и дума не може да става. Така в крайна сметка след нас няма да има нищо. Нито един стойностен монумент, който да отбележи тази годишнина няма да остане за поколенията. Това господа управляващи и депутати е СРАМОТА!

Няма да има дори и едно ученическо представление по темата, защото възпитанието на подрастващите отдавна е предоставено негласно на улицата и на просташките предавания. Интересите на младежта вече не се формират в семейството и от учителите, а от посредствени ВИП-ове и чалга идоли. А това господа управляващи и депутати е вече ТРАГЕДИЯ!

В тази среда на културно изпростяване и срив на Българската държавност не трябва да се учудваме, че турците не уважават героите ни.

Действията на общинските съветници от ДПС, обаче ми се струва, че не са породени единствено от неуважение към личността на ген. Делов или поредната от многото провокации срещу Българщината.
В започналата вече предизборна кампания партиите, които участват в този скандал, го използват преднамерено, за да втвърдят и увеличат електората си.

Като вземем под внимание и факта, че първоначално всички бяха съгласни с удостояването на ген. Делов със званието „Почетен гражданин”, не е изключено и целият скандал да е умело дирижиран цирк.

Но не това е важното в случая. Основният проблем е, че тези техни политически игрички се трупат на наша сметка и някой ден при поредното подобно заиграване пружината ще се скъса от пренавиване. И тогава Бог да пази България и всички нас!

Дали съм прав или не, ще покаже бъдещето, но едно е сигурно – всичко сочи към това, че утре ни чакат още унижения и политически компромиси, с които управляващите (които и да са те) ще се опитват да спасят етническия мир, който самите те са застрашили.

Историята, обаче ни учи, че компромисите изострят апетита на малцинствата и в крайна сметка водят до трагичен край за държавата, която ги допуска!

в-к „Седмичен труд“, бр. 44, 31.10.2012 г.

Коментари

коментара