Скоро ще стане месец откак почина Марин Минков от село Орешак, по-известен като Максим – патриарх на Българската православна църква.
Роден в началото на миналия век (1914 г.), Негово светейшество въпреки превратностите в Българската история, живя 98 години спокойно и поне в личен план пълноценно. От послушник в Троянския манастир, Марин Минков се издига до патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит.
За едни той беше комунист и агент на службите (макар, че досега не е отворено негово досие), а за други е свят човек и пазител на християнските ценности.
Кое от двете е истина и кое НЕ, аз не се наемам да разследвам– най-малкото, защото е вече твърде късно. Все пак човекът не е между живите и да дъвчем името му е безполезно. Но едно е сигурно и то ме накара да напиша тези редове.След смъртта си патриарх Максим остави на миряните една съвсем различна Българската православна църква от онази, която поема през 1971 година.В онези години на атеистичен комунизъм, църквата няма предишното влияние, но въпреки това е съхранила авторитета си и уважението на хората.Днес ситуацията е доста по-различна. Няма я вече тоталитарната власт, която ограничаваше дейността на църквата, няма ги и отрядниците, които записваха имената на богомолците пред църквите по Великден. От това на пръв поглед би следвало вярващите да се увеличат, а не да намаляват.
Реалността обаче е доста по-различна – храмовете са празни, а Българската православна църква е поредната компрометирана институция без авторитет в обществото.Защо е така и кои са причините? Според едни вина имат духовниците с досиета, според други причината е в „разколниците”. Вероятно и двете страни имат известно право, но за мен причините са комплексни и най-вече факта, че Църквата днес е оглавявана от алчни, арогантни и бездушни апаратчици, откъснати от проблемите на обикновения човек. Бизнесмени в расо, както напоследък често ги наричат.Доказателствата в подкрепа на това твърдение са безброй. Не един и два са случайте, когато свещенници обиждат и бият хора, заграбват чужди ниви и трупат богатства. От години скандалите за църковни имоти и пари са станали част от ежедневието на Българската православна църква.Междувременно, както винаги и по традиция, духовниците продължават да проповядват въздържание от „ослаждане и съблазни”, но самите те въртят милиони и живеят в лукс.Това, което пиша не е тайна. Всеки е чувал за „Ролекса” на митрополит Николай, за колите с мутренски номера и пристрастието на църковния ни елит към скъпи ресторанти и чужбински командировки.Разбира се, не всички свещеници са като онези, които ни скандализират с наглото си и безпардонно поведение. Слава Богу все още се намират смирени и отдадени на вярата си духовници. За жалост, обаче тези честни и лишени от ламтеж за власт и пари духовници са изолирани и без глас при вземането на важни решения.
Оставени без финансиране на произвола на съдбата и милостта на вярващите, тези бели лястовици най-често едвам кретат в някое западнало село или рушащ се манастир. Чудят се откъде да намерят средства за ремонт на черковния покрив или възстановяване на стенописите.
Драмата на тези свещеници е в това, че всъщност пари има, но за друго.
В България Светия Синод е монополист в производството на църковни свещи и според едно журналистическо разследване годишно от тях се продават 40 тона. Така за една календарна година само от тази търговия приходите са около 16 милиона лева. Заедно с държавната субсидия и други приходи сумата набъбва до много повече от 20 милиона. Къде и за какво, обаче отиват тези пари никой не знае, защото Църквата е отделена от държавата и не се отчита пред нея.
Това го разбирам донякъде, но когато основните ти приходи идват от миряните смятам, че е редно поне на тях да се отчетеш, вместо да ги ругаеш, когато задават въпроси.Тук някак си в съзнанието ми изплуват разказите за йеродякон Васил Левски, който записвал в тефтерчето си всяка похарчена пара. Но Левски не е единствен. Около него има цяла плеяда от православни духовници, с които се гордеем. Кой грамотен Българин не е чувал за отец Матей Преображенски, известен като Миткалото заради неуморното му странстване в името на свободата. Ами отец Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, или бунтовникът поп Харитон, загинал в Априлското въстание 1876 г. отбранявайки Дряновския манастир с оръжие в ръка…
Без да искам ми се натрапва разликата между праведния живот и героичната смърт на тези велики Българи и съществуванието на днешните свещенослужители…
В мрачните години на петвековното турско робство, народа ни е запазил православната си вяра, защото тя му е давала упование и сила. Тогава без значение богати или бедни, всички са уважавали Божиите служители, защото те са били духовно чисти, отдадени на вярата и съпричастни към страданията на народа.
За разлика отпреди, днес живеем в демокрация и поне привидно сме свободни. Но вместо да станем по-добри и извисени, обществото ни се е превърнало в сбор от алчни и егоистични материалисти. Честността се приема като глупост, бедността като порок, а саможертвата като лудост. Държавния разпад и новото „модерно” мислене не подминаха и църквата.
Така за жалост трябва да признаем, че икономическата и финансова криза, в която непрестанно се намираме, са нищо в сравнение с кризата на духовните ценности.
Противно на логиката за човешкото израстване, днес в моралното и духовното си развитие, ние сме много по-долу от нашите предци.
Но да се върнем към патриарх Максим и случващото се след неговата смърт.
Още приживе името му се приемаше от мнозина със смесени чувства. Тези настроения са живи и след смъртта му, и все още диктуват борбата за власт и пари, която се развихри с нова сила през последните седмици.
Преди месеци стана известно, че освен десетките свещеници и 11 от 15-те митрополити са били агенти на бившата комунистическа Държавна сигурност. Морално ли е това и в противоречие ли е с обещанието да служат на Бога и на хората. Какво са донасяли и кому е навредило това? Все въпроси, които остават забулени в мълчание или отвлечено словоблудство.
Лично аз останах доста озадачен от обясненията на един от митрополитите с картонче, че не било важно дали новоизбраният Български патриарх ще да е бил агент на Държавна сигурност.
Вярно, че повечето митрополити са с агентурно минало и ако днес трябва да ги изключим като кандидати за патриаршеския стол, избора ще се ограничи до трима души.
Но от друга страна как да забравим, че повечето от тях са снасяли информация не на кой да е отдел, а на политическия „Шести отдел – за борба с идеологическата диверсия и противодържавните прояви”. Негова основна задача е контролът на потенциално критичните към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства.
Мнозина ще възразят и вероятно са прави, че аз не съм най-компетентния по църковните въпроси, за да разсъждавам по тази тема. Самият аз си давам сметка, че да пиша за църквата е по-отговорно и опасно, отколкото за каквото и да било друго.
Отговорно, защото народа ни като цяло макар и не особено религиозен, изпитва традиционна привързаност към църквата, и тя като институция заема централно място в живота на стотици хиляди Българи, които по никакъв начин не бих искал да засегна.
Опасно, защото критиката на тази институция винаги се приема не добре и крие риск да те обявят за атеист и предател на „традиционните ценности”.
Въпреки тези безспорни аргументи не мога да мълча, и като потомък на два свещенически рода – Попниколови и Попвасилеви – ще продължа писанието си. Ще продължа и, защото ми е обидно, когато гледам беловласи старци да се хулят и борят за кокала досущ като отдавна омаскарените ни политици.
Тялото на патриарх Максим още не бе истинало, а борбата за престола му вече беше започнала. Разбира се, това е лесно обяснимо, защото наследникът на патриаршеския трон ще се ползва с изключителна власт, престиж и удобства до края на земните си дни. Всичко това, ако трябва да бъдем математически точни означава, че бъдещият патриарх ще управлява около 10 милиарда лева. Сериозна сума… Ето така боричкането вече става разбираемо, но въпреки това си остава неморално и грозно.
След години детайлите от днешните събития ще избледнеят, но и сега знам, че един ден ще си спомням безкрайната опашка от хора, който чакаха реда си пред катедралния храм „св. Неделя”, за да се простят с патриарх Максим. Но освен тях никога няма да забравя и демонстриращите заможност висши духовници – ярка противоположност на порутените черкви и отрудени миряни.
ВЯРАТА НЕ Е В ЦЪРКВАТА – все по-често чувам този израз и сега, когато вниквам в неговия смисъл, разбирам онези, които го използват.
Как ще завърши църковната драма по избирането на нов патриарх не знам, но битката ще бъде безмилостна и жестока.
Кой ще спечели също не знам, но едно е сигурно – губещи отново ще бъдат вярата и обикновените хора.
Затова братя Българи, оставете всяка надежда за помощ свише и както казва старата ни поговорка „Нека си помогнем сами, че да ни помогне и Господ”.
в-к „Седмичен труд“, бр. 48, 28.11.2012 г.
Виж още
Коментари
ное
Относно автора:
Боян Расате е националист, водач на Български Национален Съюз - НД (БНС-НД) и бивш председател на движение „Гвардия“. Член на Испанската фаланга и представител на Европейска акция (ЕА) за България. Един от учредителите на Съюз на Българите "НАЦИОНАЛНО ЕДИНСТВО" .